 Дейности
.
 Проекти
Образователна
 Културна
Издателска
Статия: Дойде ли време... да се събудим?!
Разказ: Разходка
Статия: Десет години АУС "Степаннос Ховагимян"
Статия: Нашите деца и нашите корени...
На 5 Ноември 2005 г., събота, пиех сутрешното си кафе и се чудех как бих могъл да присъствам на две събития, започващи по едно и също време, когато по телефона един приятелски глас ме прикани: “Взимай сина си и елате в Агумпа. Дошли са деца от Бургас.“
В голямата зала на Арменския ни дом цареше оживление. Гостите (ЦЯЛ автобус арменчета) и домакините - ученици от 76-то ОУ “Уилям Сароян “, от съботното училище и деца от Студия за изкуства “Армаднер“, преодолели първоначалното смущение, непринудено и “дакарюн“ се запознаха помежду си. Децата от Бургас бяха пътували цяла нощ, но не изглеждаха уморени. Напротив по лицата им се четеше радост и възбуда от срещата с връстниците от София. Организаторите на тази среща - г-жа Зари Танкаранян и г-жа Пируза Асатрян, подкрепени от Управителния съвет на АУС “Степанос Ховагимян” – София, знаеха, че децата най-добре ще се опознаят чрез игри и демонстрирайки артистичните си умения. След едно мило приветствие на гостенчетата започна импровизиран и необикновен концерт без сценарии, без репетиции. Станали на крака запяхме химна на далечната ни и свидна Родина. Пеехме и усещах, че стените и прозорците на Дома сякаш припяваха с нас “Мер Хайреник”.
Трудно се предават с думи ентусиазмът и вдъхновението, с които рецитираха и пяха Еля, Ани, Изабела, Гоар, Жасмин, Вероника, Мишел, Анахид, Лена, Анто, Агоп, Спартак, Хачиг, Вахе…, всички. Още по-трудно е да опиша опияняващия танц на Жанет Чтчян... На сцената се появи дори и една майка – Анна Хароян, придружаваща децата. Тя с професионална вещина и чрез изразните средства на танца ни отведе в приказната страна Армения. Намирахме се сред водопад от чувства!
Отдавна в тази зала не бе звучала така разтърсващо омайната музика на родната ни реч! Следях с навлажнени от вълнение очи този чуден спектакъл и си повтарях: Боже, колко артистични деца имаме, колко талантлив народ сме!
Дойде ред на игрите и състезанията, гости и домакини се смесиха и излъчиха два отбора, които безкомпромисно воюваха за победа, показвайки завидни сръчности, находчивост и бързина. Бурен смях предизвика храненето с “мадзун” със затворени очи. За кратък отдих всички заехме места около масата с лакомствата, поднесени от столичното училищно сдружение.
Двата часа заедно бяха отлетели като един миг. Новите приятели не искаха да се разделят. Застанали пред автобуса махахме с ръце, а от вътре ни гледаха “очи арменски, като два Севана” и питаха: “Кога ще се срещнем отново приятели?”
Убеден съм, че пак ще се срещнете скъпи деца. Това е задължение на нас, вашите родители и на цялата ни общност (това пътуване бе спонсорирано от фондация “Хрант Баклаян” - Бургас).
У дома дълго се взирах в избледнялата снимка на моите баба и дядо. Питах се: “Нима на пусто вие жертвахте дом, положение, богатство и в името на арменския си корен и вярата в Христа бяхте “изгнанници клети”?” Нима вашата жертва и смъртта на милион и половина човешки същества бяха напразни?
Разумът ме кара да вярвам, че ще намерим сили и воля да бъдем достойни наследници на дедите си. Ще намерим сили да водим децата си в училище да изучават майчиния си език и писмото на Сурп Месроб. Ще ги водим в Църквата и в Арменския дом да пеят, танцуват и дружат с връстниците си. Длъжни сме да сторим това! Нашите корени и “зова на кръвта ни” го изискват!
Агоп Маникян
|