 Дейности
.
 Проекти
Образователна
 Културна
Издателска
Статия: Дойде ли време... да се събудим?!
Разказ: Разходка
Статия: Десет години АУС "Степаннос Ховагимян"
Статия: Нашите деца и нашите корени...
Възрастният човек остави дистанционното на масичката и забеляза, че Хачиг не е в стаята. Малчуганът използваше всяка появила се възможност, да седне пред монитора и да се потопи в безбрежния свят на компютърните игри. С поглед прикован в цветния екран, немигащ, почти не дишащ, той се сражаваше с виртуалния си противник с такова увлечение, че нищо на света не можеше да го изведе от този омагьосващ свят на чудовища и герои.
Дядо Хачадур не гледаше с добро око на тези занимания на първородния си внук. Той бе забелязъл, че след продължителна игра с компютъра жизнерадостното и буйничко дете се преобразява. Става омърлушено и разсеяно. Не чува като му говорят. Това тревожеше възрастния човек. Той признаваше необикновените качества на тази „модерна машинка”, но виждаше и недоброто въздействие върху детето.
-Хачиг, къде си?Ела при мен-гласът на стареца обходи къщата. Внукът чу, но не отговори. Продължи с по -голямо настървение да натиска клавишите и мишката. ”Защо винаги става така? Точно когато неговият герой набере мощ и започне да надвива противника-възрастните прекъсват играта му. Не е честно” За това той прилага своя малка хитринка - прави се че не е чул.
-Хачиг, не ме ли чуваш? Остави компютъра - гласът звучеше от близо, старецът стоеше до вратата. Детето с огромна мъка откъсна очи от магнетичния екран и видя строгия поглед. ”Чакай малко ето сега” бе следващата фраза на хлапака, но дядото с нетърпящ възражение глас заповяда:”Прекрати играта, отиваме на разходка”. Разходките са любимо занимание и за двамата. Малкият обича да се държи за грубата, отрудена ръка на дядо си и да се разхождат сред зеленината на близкия парк. А старият човек с умиление стиска малката нежна ръчица и с охота отговаря на,несвършващите въпроси на детето. Щом излязоха на улицата, Хачиг видя своите приятелчета да играят до една ограда. Там бе и Васко. Вчера Хачиг и Васко бяха обсъждали един сложен въпрос. ” Дядо защо ние не сме българи?Лошо ли е че сме арменци?”Дядото се изненада. Не очакваше че внукът вече се вълнува от тези неща. Позамисли се. ”Ще му обясня всичко , ще ме разбере”-Чуй , сине, на земята живеем различни народи:има руснаци те говорят руски език, има гърци те говорят гръцки език, французите говорят френски, всеки народ има своя си език.
- Дядо, ние сме арменци защото говорим на арменски, нали?-детето бе щастливо от направеното откритие.
- Абрис, цакъс, ние сме арменци и говорим на арменски-дядото се взря в дълбоките будни очи на детето, където вече се раждаше нов въпрос. -А, дядо защо Васко и Ники не говорят арменски?-Тука е България сине. Тука хората говорят на български. Твоите приятелчета са българчета и това е техния език. -Чакай малко, ами тогава аз знам два езика, нали?И ти знаеш два езика и мама и тате. Защо не сме българи като сме в България, дядо?Ше ти обясня, сине. Ще ти разкажа историята на нашата Р одина. Всеки човек трябва да знае историята на своя народ, историята на своите корени. Дядо Хачадур се изкашля и като се загледа напред ,високо над върховете на дърветата, обграждащи алеята заразказва:От хиляди години ние арменците сме живяли на нашата земя наречена Хайастан. Имали сме силни царе. Имали сме и силна войска. Но запомни това сине, нашата войска никога не е нападала и завладявала чужди земи и чужди народи. Живели сме мирно и с много труд и обич сме строили нашите градове и крепости, дворците, манастирите и домовете си. Детето бе притаило дъх. Дядо Хачадур бе любимия му разказвач. Той знаеше без брой приказки и знаеше отговорите на всички въпроси. Бяха стигнали до „тяхната пейка”. Тук обикновено дядото сядаше да си почине, а малкият, криейки се зад храстите се опитваше да улови някоя от пеещите в клоните птички. Старецът седна и опря гърба си на облегалката. Хачиг също седна и се обърна така, че да вижда лицето на дядо си.
- Ние арменците първи повярвахме в Спасителя Исус Христос, чедо, ние първи станахме християни. Исус Христос дарява хората със светлина вяра и спасение. Той ни учи да се обичаме и да помагаме на слабите. Малкият поглъщаше всяка дума. Дядото продължи:
- Но това не бе угодно на Сатаната. Дяволът иска ние хората да тънем в невежество и мрак, да се мразим и избиваме помежду си. За това той уговори персийския цар, да събере огромна войска и да нападне Армения. Я ми кажи как беше онова стихотворение което рецитира в клуба.
„Хай ем йес, хай ем йес, Кач Вартанин торън йем ес” издекламира на един дъх детето. Абрис, шад абрис цакъс, точно този Качн Вартан Мамигонян, чиито внуци сме всички ние, поведе нашата войска и в героична битка на Аварайрското поле отблъсна многохилядния персийски враг. Сатаната бе недоволен. Той уговори Византия, да нападне и да завладее нашата страна. По същото това време нашите боляри-ишханите се караха и враждуваха помежду си без да си дават сметка, че така разединени отслабват самите те и държавата ни. За това Византия лесно завладя половината от Армения. Другата част от страната ни превзеха арабите. Сатаната беше много доволен. Но сине запомни нещо много важно:Нашият народ никога нито за миг не се е примирявал с чуждото господство. След упорита борба ние прогонихме поробителите. Народът ни отново заживя в мир. Сатаната бе разярен. Той насъска полудивите племена на Тимур ленк да нападнат и да заграбят сътвореното от мирния труд на нашите селяни и занаятчии. За голямо нещастие ишханите отново враждуваха помежду си, вместо да се обединят срещу врага.
- Защо ишханите ни все се кареха и враждуваха помежду си?-озадачен прекъсна дядо си Хачиг.
- От алчност и от глупост. Мисля, че те не знаеха приказката за бащата, който накарал синовете си , да счупят снопа от пръчки.
- Спомням си дядо -детето въодушевено заразказва: докато пръчките били в снопа никой не можел да счупи дори една пръчка. Когато бащата отделил пръчките от снопа те се чупели много лесно.- Точно като пръчките отделени от общия сноп нашите ишхани станаха лесна плячка и на варварските турски орди. Над земята ни падна черна робска нощ. След много години борба част от нарада и от земите ни се освободи. Тогава Сатаната насъска турските управници да избият всички арменци и християни живеещи в пределите на турската империя. Започна голямото клане на нашия народ, сине. Детето усети как гласът на дядо му затрепери преди да замлъкне. Старецът се извърна на страна, избърса с кърпа очите си и промълви:
- Да се прибираме. Майка ти сигурно се е върнала от работа. Хачиг подаде ръката си и двамата мълчаливо поеха към дома. След стотина крачки внукът погледна дядо си и попита:
- Дядо сега Сатаната какво прави?
- Сатаната е много коварен и зъл. Като разбра, че чрез войни, нашествия и робство не успя да ни унищожи, той реши, да действа с хитрост и коварство.
- Как?
- Сатаната тихичко прошепна на някои от нас:” Ти си най- умен и най- достоен да ръководиш сънародниците си, какво чакаш ”. И ела да видиш сега как сме се разделили на партии и партийки ,организации и организацийки, църкви, сдруженийца, клубове. И дяволът е много доволен , че успя да раздроби и разпилее и без това малочислената ни нация.- Дядо май ,че приличаме ли на онези ишхани които бяха все разделени и слаби.- За жалост не само приличаме на тях,а сме и по-лоши , защото забравяме родния си език, вярата си, нашите обичаи. Всеки от нас смята, че работи за доброто на народа ни, но като сме така разединени ние с всеки отминал ден отслабваме и нашият глас се чува все по-слабо и по-слабо.
- Дядо , като порасна ,аз и моите приятели ще убием Сатаната. -решително заяви Хачиг.
- Първо ще трябва да убием сатаната в самите нас и да не забравяме, че ще сме силни,само ако имаме вяра и единство-изричайки това дядо Хачадур съзря в далечината силуета на строящия се храм. Старецът се спря, прекръсти се и отправил взор в притъмнялото небе зaшепна:
- Горещо те моля, Господи, дай ни сили и вяра да построим твоя дом, дай ни разум, Господи, да заживеем единни, смирени и честити.
Над Витоша проблясна светкавица и далечен тътен възвести приближаващия дъжд.
Ноември, 2006 София Агоп Маникян
|